This site requires Flash 8 player, please upgrade your » PLAYER from Adobe. Този сайт изисква Flash 8 player, моля заредете » PLAYER от Adobe.

26.12.2003 - 00.00.0000

Павел Койчев , Виолетовата биволица


Уважаеми дами и господа,
Преди три месеца, когато за първи пък видях дървената скулптора - тази, която сега е тук пред залата, ми се прииска да са я виждали и други. Особено нещо е естетическият поглед, не само че е напълно лишен от ревност, но фактически не може да остане сам, стреми се да се превърне в поглед между погледите. Така че спешно включих в програмата на галерия СИБАНК - имам удоволствието да съм неин художествен консултант - "Лилавият бивол" на Павел Койчев. Оказа се обаче, че не е бивол, а биволица - кой по-добре от създателя му ще знае това; че пак, според него, биволицата не е лилава, а виолетова. И най-лошото: че чисто физически не може да влезе в галерията. "Просто не е по мащаба ми", с иронична горест заяви тогава скулпторът. Трябваше на собствен гръб да установя, че предметността на творбата, дори да не предопределя прочита й, предопределя съдбата й и да затъна във въпроса: може ли изкуството да има съдба извън прочитите си? Не напреднах кой знае колко с отговора му, вероятно защото, вместо да го търся, продължих да търся врата в центъра на София, през която биволицата все пак да мине и така да се изплъзне от съдбата си, за да тръгне по разклонените пътеки на прочитите си. Бях убеден, че съм намерил единственото правилно решение - фоайето на зала "България". Защото залата със сигурност е най-устойчивата културна емблема на града. И защото музиката най-силно укрепва надеждата, че изкуството преодолява физическите си измерения. Но и защото просто вратите на залата изглеждаха достатъчно големи, за да влезе през тях не една биволица, а цяло стадо. Така изглеждаха, докато се разбра, че навремето арх. Белковски ги е проектирал да пропускат хората, но не и техните пластични видения.
И ето сега, виолетовата биволица продължава да стои безпризорна отвън, в голямото никъде на художествения свят, упорито загледана в собствената си съдба, неподвластна на ничия воля, включително и на създателя й. Той, впрочем, обича да твърди, че всички форми дълбоко в недрата си повтарят все една и съща абсолютна форма, която предхожда индивидуалното творчество и не принадлежи на никого. В този смисъл авторството, да не говорим за кураторството, са само културни илюзии, с които се освобождаваме от страха пред абсолютното.
Така че, уважаеми дами и господа, тази вечер присъствате на две събития едновременно: представянето на скулптурата на Павел Койчев "Виолетовата биволица" и представянето на хепънинга, резултат от усилията скулптурата да бъде представена. Второто събитие - в спонтанността на своето ставане - трупа съдържателно напрежение от разривите между физическо и естетическо пространство, сюжетира тяхната несводимост. Въпросът "Къде, всъщност, е биволицата в момента?" добива неочаквана концептуална дълбочина.
Концептуалният код обаче не е чужд, насилствено привнесен, по отношение на първото събитие - пластическото, на самата творба. Павел Койчев отдавна, със завидна последователност преодолява наложилото се в нашето изкуство през последните десетина-петнадесет години противопоставяне на концептуално мислене и пластични възможности. Спори с негласната теза, че визуалното извеждане на идеите минава през отказа от експресията на таланта, че подтиква към някаква артистична суисидалност. Скулпторът, напротив, настоява, че между концептуалното и пластичното няма разлика; разликата е само в естетическите конвенции и в публиките, които им се подчиняват.
Затова и биволицата му с мрачна съсредоточеност играе и на двата терена. Втвърдява в обем и пренася в градския живот едно изтласкано, предмодерно и дори предкултурно, преживяване, което ни приближава към естетиката на Адорно: "Красотата на природата, твърди той, е в това, че тя, изглежда, казва повече, отколкото самата е. Идеята на изкуството е да изтръгне това "повече"..." Всичко е вярно за тристакилограмовата биволица, само думата "красота" като че ли звучи малко лековато. По-подходяща за изтръгнатото от Койчев "повече" ми се струва думата "сила". Разбира се, с необходимата доза бледо виолетова самоирония.
От това пластически монолитното "в повече" тръгват много и разнопосочни концептуални нишки, но за да не ви отегчавам, ще изтегля само една, която минава и през други работи на майстора - метаморфозите на тотема в културното отдалечаване от тотемизма. Подобно на стадото черни биволи, което Павел Койчев разположи през 2000 година на Златни пясъци, и тази биволицата със своя, деликатно пародиран, мистичен мономентализъм се включва в някаква липсваща, разпаднала се или просто несъществуваща, ритуална система - тотемът е пространствено изграден, за да бъде семантично изпразнен... Различното е, че, ако дадем свобода на интерпретативното си въображение, тежката, здраво стъпила на земята, фигура ще придобие очертанията на олтарна маса - тази, която създава храма на единствения Бог. Концептът на работата следи взаимодействието между него и многото богове, преплитането на Християнство и езичество в съвременните персонификации на вярата. Всъщност, връзката се вижда с просто око, достатъчно е да пресрещнем собствения си естетически поглед с невиждащия поглед на животното Тя, естествено, е в жертвоприношението.
Дървената скулптора на Койчев изважда "на яве" екзистенциалния драматизъм на нашия морал, който изисква, за да се спасим, да се жертваме. В този смисъл тя е поздравление в материал за рождения ден на Спасителя.

Георги Лозанов
Слово по повод представянето от галерия "СИБАНК" на "Виолетовата биволица" на Павел Койчев пред зала "България" ден след Рождество Христово

 


pic47pic47pic47pic47pic47pic47pic47pic47pic47pic47pic47pic47

Press