This site requires Flash 8 player, please upgrade your » PLAYER from Adobe. Този сайт изисква Flash 8 player, моля заредете » PLAYER от Adobe.

21.12.2005 - 31.12.2005

, МУЗИКА ПРАВОСЛАВИЕ РЪКОПИСИ


ПРАВОСЛАВНА МУЗИКА

Християнството възниква в рамките на Римската империя. Разграничаването на западната Римска християнска църква от източната Църква в Константинопол става през 6 век поради различното тълкуване на християнските догми (въпреки че официалното разделяне на двете Църкви се извършва през XI в.). Така се оформя региона на Византия, на източното византийско православие.
С официалното приемане на християнството във българското царство през IX в., се поставя началото на голямата славяно-византийска духовна и културна традиция и на славяно-византийската църковна музика.
Православната музика е музикалното осъществяване на различните форми на богослужението - служба на Божието Слово и Неговото въплъщение Иисус Христос. Пряко свързана с неприкосновената святост на Божието Слово, православната музика е Негово тълкуване, Негов Образ и Подобие. Според православното учение църковната музика е онова човешко хваление, което е ехо на непрестанното ангелско славословие на Бога.
Като израз на вечния човешки стремеж към участие в Божието Естество. източноправославната музика съществува повече от хилядолетие. Но това не е историческото развитие на западноевропейската музика. Православната църковна музика остава само вокална – предоставена на гласа на човека като Божие творение, получило дара на подобието на Божия образ. Тя остава едногласна като израз на човешкото единение в стремежа към запазване на Божия образ у човека. И когато се въвежда вид многогласие чрез включване на втори човешки глас в звученето й, то това е единяващият мелодическото развитие нисък лежащ глас (исон) - символ на Светата Троица, на стремежа към постигане на “благобитие” – способността да се живее в добро, в съвършенство. Затова и православната църковна музика остава до съвременността ни изпята Догма.
Православната византийско-славянска църковна музика в своето съществуване през вековете стига до нас в записи на музикална писменост, която обаче никога не достига универсалността на западноевропейската петолинейна нотация. Тя остава нотация, чиито знаци – невми във всеки момент от звученето на мелодиите запазват богатството и дълбочината на богословския смисъл. Затова – византийската невмена нотация остава пряко обвързана с живото човешко пеене, с живата устна традиция.
Музикалноисторическата наука разграничава два основни вида музикална писменост. Първата и най-ранната е наречена екфонетична нотация (гръцкото слово екфонисис в славянски превод е възглашение). Тази система от невмени знаци контролира начина на изпълнение на богослужебните текстове, предназначени за четене – вид говорно пеене. Макар че вероятно води началото си от IV-V в. и очертава връзка с античността, тази нотация в своя цялостен вид съществува в периода VIII-XV в.
Вторият вид невмена нотация е музикална система, която регулира певческото изпълнение на библейски, но и на новосъздадени поетични текстове (химнография), участващи в православното богослужение – една изключително богата песенно-поетична традиция, чиято най-ранна голяма многострофична форма (кондак) се отнася към VI век и се свързва с големия химнотворец св. Роман Сладкопевец.
Началото на византийската невмена нотация се отнася към времето на кодифициране на православната песенност в системата на осем песенни вида, на осем гласове (модалности). Системата на византийското осмогласие, се свързва с друг виден византийски химнограф св. Йоан Дамаскин, автор на втората голяма песенно-поетична многострофична форма - канон.
Най-ранните ръкописни певчески извори с нотация, стигнали до нас, датират от X в. Палео (старо) византийските нотации (X-XII в.) имат предназначението да припомнят на певците-псалти разнообразния в стилистическо отношение песеннопоетичен репертоар, заучаван наизуст. Те въвеждат и характерното за византийските нотации съотношение между малки и големи невмени знаци.
Различават се два основни вида ранновизантийски нотации – Коален и Шартр (наименованията са свързани с хранилищата, където първоначално се откриват техни ръкописни извори). През следващия период (XII-XIII в.) византийската невмена нотация усвоява постепенно възможности за точно изписване на мелодическите ходове, съставящи мелодиите; това е периодът на средновизантийската нотация.
Третият период – на късновизантийската невмена система (XIV-XV в.) се отличава с трайно съчетаване на големи и малки невмени знаци в определени съотношения, разположени в два реда. Тази специфика на невмената нотация се определя и от промени в песенната стилистика, в която се повишава значението на пространни, богати на мелодически мелизматични разпявания песнопения. В този период се появява и стилистиката калофония – сладкогласие, като символ на повишен човешки стремеж към наподобяване на ангелското славословие. Създават се “ангелогласни” мелодии, разпяващи безсловесни срички като териреми. Най-мащабният творец от късновизантийския период е св. Йоан Кукузел – ангелогласният майстор. Повишаването на певческото майсторство утвърждава темата за църковните певци в иконните и стенописните изображения. Представят се двата църковни хора и техните солисти, тяхното място в църковното пространство в хода на богослужението, спецификата на техните облекла. Връх в развитието си постига и специфичната за източноправославното Средновековие диригентска техника, наричана хирономия, която включвала не само движения на ръцете и пръстите им, но и на цялото тяло. Появяват се и практически и теоретични певчески трактати, които въвеждат в невмената музикална писменост технически и смислово. Разкриващи символиката на невмените знаци, трактатите поднасят и многобройни сведения за спецификата на тяхното изпълнение. Представя се изключително богато на фини нюанси песенно изпълнение – хорово и солово.
През следващите два (XVI-XVII) века - след падането на византийската империя под османско владичество през 1453 г., невмената нотация запазва особеностите си. Промени настъпват през XVIII в., свързани с появата на явлението “музикална екзегетика” (”музикално тълкуване”). Църковните мелодия се подлага на различни тълкувания и промени от творци-музикоучители, познавачи на песенната традиция. Така се стига до реформа на невмената нотация в началото на XIX в. (от тримата музикоучители Хрисант, Хурмузий и Григорий), която се одобрява от Вселенската Патриаршия. Реформата повишава възможностите на византийската невмена нотация за точност в записването на едногласната православна песенност. С тази реформирана нотация се записва мелодическият репертоар (псалтикийната музика) на съвременните балкански източноправославни Църкви.
В България в периода IX-XIV в. византийските песенни модели, приспособени към славяноезичните богослужебни текстове (очертаващи изключително богато българоезично песеннопоетично творчество) се запазват в устна традиция. Най-ранните записи (с късновизантийска нотация) на славяноезични песнопения в балканския регион датират от XV в. Но от XVI в. нататък устната традиция отново надделява.
В края на XVIΙ в. се появява църковнопесенен славяноезичен репертоар в запис на украинска нотация – на Киевско петолинейно квадратно нотно писмо, под наименованието “Болгарский напел” – българско пеене “стародавно”. Ръкописни извори засвидетелстват съществуването в Украйна (в Северните Карпати) на православен манастир – център на това българско пеене (Манастир Голям Скит или Манявски, наричан още Лвовски Скит). Българският напел (роспев) участва трайно в украинската и руската църковнопевческа практика през XVII и XVIII в.
Ново начало на въвеждане на славяноезичната устна песенност в музикалнописмената практика се поставя на Балканите в края на XVIII в. Виден български творец от периода на музикалното тълкуване е Йоасаф Рилски. В първата половина на XIX в. в певческата школа на Рилския манастир се извършва цялостно приспособяване към църковнославянските текстове на възрожденската църковна песенност и се записва на реформираната невмена нотация. Начело на тази мащабна творческа дейност е видният български възрожденец Неофит Рилски.
Стотиците невмирани музикални ръкописи, засвидетелстващи вековното съществуване на източноправославната едногласна византийско-славянска балканска музика, представят изумително по мащабите си певческо наследство. Но това е визуална музика, чието звучене остава кодирано в странните очертания на невмените знаци. Можем ли да разчетем тези толкова своеобразни знаци – символи, за да зазвучи отново средновековната църковна песенност с живия дъх на живия човешки глас? Дешифрирането, транскрибирането на съвременна нотация и реставрирането на средновековната православна музика в живо съвременно звучене предполага обхватно знание. Но това знание предполага и съкровена вяра. За да можем да станем съпричастни на духовното богатство, затаено в средновековната православна песенност. За да се постигне странният, уникален, но възможен и необходим синтез между модерността ни и онези лъчения на православната средновековна музикална традиция, способни да “приведат в благоритъм душите ни”...

Проф. д.изк. Елена Тончева

 


pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76pic76